Продължавам да се ровя из дебрите на душата си, из нейната съкровищница, защото душата ми е съкровище и попаднах на един изумруд... Душата на всеки човек е един безкраен океан от тайни, който никой не е прекосил, до дъното на който никой все още не е стигнал... Спомняйки си за прекараното време, за изживения ми живот, аз се сблъсках с един проблем, за който бях забравил, или поне дълго не бях изпитвал на гърба си. Това е проблемът за "болката" като психо-физично страдание... Стана ми интересно да видя какво съм писал като младеж във някое мое есе и се натъкнах на точно това, което търсих... Дори две. Едното е по- обикновено, може би, защото съм нямал "материал" все още, другото е писано някъде около края на март 2001г... Не знам защо, но не съм поставил дата на нито едно от тях, просто по спомени си мисля че е тогава.... Странно е да се пише за болката, когато всичко се запролетява и разцъфва за щастие и живот.... но нима няма по-странно нещо на този свят от човека и от съкровищницата, която той носи в душата си... Ето как аз тогава, един младеж на 14-15 год., съм мислил за такива въпроси, които никой век и учен не е успял да разреши, защото признавам си, аз и до ден днешен се интересувам безспирно от най-трудните въпроси, които нямат отговори. Естествено, надали би ми стигнал един живот, за да ги разреша, а може и два, но нима в тяхната неразрешимост не се крие очарованието и обаянието, красотата на живота.. Нима ако разрешим тези въпроси, животът ни би бил по-добър, или по-цветен... Не аз не мисля, защото в заника на дните си, когато сме помъдрели, ние разбираме много истини... но какво от това, като живота е минал вече и няма път към нас. Много ми харесват думите на Балзак за живота и живеещия- "Живее, а не съзнава че живее". С тях той описва живеещият като несъзнаващ живота човек, който оставя времето да му се изплъзне измежду пръстите, но от друга страна показва и великото тайнство на живота- че то е такова тайнство, което трябва да се изживее, а не да се разгадава... какво би било разгадаването на живота, без самия неизживян живот.. Нещо като тяло без душа, или душа без тяло, а може би и Ин без Ян.... та такива мисли вълнуват младата ми и зелена душа, изпълнена с живот и време, които чакат да бъдат изживяни....."Човешките чувства са свързани с емоции и преживявания от висш порядък, свързани с удовлетворяването на някакви потребности. Те са начинът, по който възприемаме себе си. Чувствата са и нашата реакция, спрямо заобикалящия ни свят. Американският психолог Удуърд описва огромната гама от човешки чувства в две скали - чувства, които приемаме или отхвърляме, и чувства на удоволствие и неудоволствие.
Положителните емоции подсилват усещането на човек за сила и благополучие и водят до удоволствие, чувство за завършеност, жизненост, пълнота и надежда.
Отрицателните чувства, каквато е болката, накърняват удоволствието, изчерпват енергията и оставят човека изсушен, с чувство за ограбеност, празнота и самота. Безрадостните чувства за вина, съжаление и гняв, страх, отчаяние или страдание, са синоними на болката - и физическа и психическа.Болката в живота на човека е неизменен спътник. С болка идваме на този свят и с болка си отиваме. Събитията и конфликтите, които пораждат у нас болка, наричаме проблеми. А какво е животът ако не е безкраен низ от проблеми, пречки, които чакат да бъдат преодолени и преборени?! Следователно животът е и безкраен низ от болки и радости. С физическата болка, като че ли по-лесно се справяме! За нея е отговорна медицината. Непоносимо е, когато те заболи зъб, ужасяваш се от мисълта за зъболекарския стол. Там е още по-страшно, но знаеш, че това е единственото решение на проблема и тръгваш, за да изтърпиш доброволно спасителната болка. Това е и естествената реакция- да отхвърлиш физическото страдание.
Много по-страшно е да се справиш с душевната болка и страдание. За нея как да намериш лекарство. Най-трудните за понасяне и най-болезнени са онези загуби, които не могат да бъдат приети. Ако си загубил близък човек-можеш ли да го върнеш? Има ли медицината начин да върне живота на обичания от нас човек? Най-силно ни боли тогава, когато осъзнаем необратимостта на нещата, своята безпомощност пред естествения (или неестествения) край на живота. Смъртта на човек, когото обичаме е разтърсваща, истинска, напълно необратима и безвъзвратна. Никога вече не могат да бъдат казани утешителните думи, никога вече не можем да направим нещо с любов за този човек. Изключително болезнени са чувствата, които изпитваме, когато загубим любовта на обичан от нас човек. Оскърблението е толкова дълбоко, че понякога това води до загуба на емоционалното си равновесие и достигане до необмислени крайни решения.
Боли и от несподелена любов. Силата на това преживяване зависи от степента на емоционалното ни развитие. Най- нещастни са лесно уязвимите хора, незащитените от душевно нараняване. Но кой ли е защитен от такова? Те преживяват разделита като лична трагедия.... Може би и погледнато от друг ъгъл е вярно, че всяко едно сбогуване отнема частичка от нас... или пък е ново начало?!
Загубата на голямо приятелство също може да бъде едно от най-съкрушителните събития в живота. В този случай болката се превръща в някакъв вид безчестие. Когато загубиш доверието в най-близкия си човек/приятел, имаш чувството, че си загубил част от самия себе си.
Поводите за пораждане на болка са безкрайно много. Ежедневието изобилства от примери- от лека обида или клевета, до скандали с трагични последици за егото, достойнството и уважението на личността. Понякога ги прегръщаме с лекота, махаме с ръка, друг път болката изпитата от тях оставя жестоки белези в душата ни завинаги- страданието се загнездя дълбоко в сърцето ни и се превръща в трудно преодолим комплекс.. Често пъти ни боли, не защото имаме неразрешими лични проблеми. Боли ни защото не можем да бъдем "щастливи", когато сме обградени от нещастия. Не мога да съм радостен, ако виждам около себе си бездомни изоставени деца, ровещи в кофите за боклук, възрастни болни хора, за които няма кой да се погрижи, или младите, които останали без препитание тръгват по пътя на алкохолизма, наркоманиите, проституцията и престъпността....
И все пак, вземайки пример от мъдреците, за които съм чел, аз ще приветствам с гордо вдигната глава трудностите, които ми предстоят в живота. Приветствам ги заедно със съпътстващата болка. Защо? Защото знам, че животът придобива смисъл в процесът на преодоляване на трудностите. Целта е мечта, която може да се окаже и мираж, или илюзия, но по-важен е пътят към тази цел и изпитанията на които те подлага. Тяхното преодоляване те изпълва със знание, способност, сила и опит. Знам че болката е изпитание за нашето интелектуално и духовно съзряване и израстване. Ние се учим ежедневно чрез болката. Бенджамин Франклин твърди, че "нещата, които ни нараняват ни учат", а Ничше казва "нещата,които не ни убиват ни правят по-силни". Нужно е да осъзнаем необходимостта от страданието и неговата стойност. Истината е, че проблемите предизвикват нашето знание и смелост, нашият интелект. Болката е неизбежното, но и необходимото зло. Научавайки се да я побеждаваме, ние научаваме повече за себе си, израстваме духовно, борим се за съвършенство.Победената болка е нашата надежда, стимул и гаранция за осъществени мечти, така както е казъм моя любимец 
Lvcius Annaeus Seneca - Per aspera ad astra..."
Няма коментари:
Публикуване на коментар