"Хорът на ангели в бъдните дни"

Това е едно мое есе, писано по детски, на 06.02.2001г. Вероятно съм бил ученик в 8-ми клас, първа година в моето любимо училище, за което пазя ревниво най-прекрасни спомени. Писано е в час по литература, при любимата ми Мария Благоева. Както ви обещах, постарах се да издиря от жълтите тетрадки няколко мои есета, които смятам за значителни, така както смятам за значителен и себе си, защото преди всичко съм човек- уникален на този свят. Есето ми е във връзка с поезията на Димчо Дебелянов и елегията му "Помниш ли, помниш ли..." Цитатът е "Хорът на ангели в дните предишни. Това е една от най-съвършените творби на Димчо Дебелянов в неговото творчество изобщо. Това е една... ламентация, един плач, по човешката изстрадала душа. Не е случайно и определянето на Дебелянов с библейския герой Ахасфер- осъден да броди вечно, без да намери покой....Мога много да говоря за Дебелянов и неговата поезия, и сигурно ще го направя, но сега ще ми е интересно да видя как съм мислил тогава, как съм чувствал и възприемал със сетивата си поезията му. Интересно е, даже и малко смешно човек да съди сам себе си, особено за неща, които е правил като "дете", но мисля, че ще е и забавно. А и свободния човек, никога не трябва да се срамува от себе си...

"Мечтата, един стимул в сърцето на всеки човек. Човекът живее със своите мечти, които непрестанно следва и се опитва да реализира. Някои мечтаят за материално, други за духовно богатство. Но някой хора не вярват в мечтите си, защото съдбата се е подиграла с тях, изоставила ги е, захврълила ги е в бурното море на живота, а те не са успяли да устоят на вълните и бързеите му. "Като гледа чуждите пороци, човек се избавя от своите". Тази мисъл ме кара често да се вглеждам в хората около себе си и да търся в тях мярата на собствените си постъпки. Има хора, които са завладени от собствените си пороци, но и с мечти, готови да преборят всеки, за да докажат правотата си.
Зависими от тези пороци и неосъществими мечти, хората губят своята идентичност, губят себе си, своята човешка същност. Сигурно всеки от нас има своя блян, идеал за един свят- един свят, изпълнен с доброта, без страх, без болести, глад и мизерия; свят без престъпност, без престъпления и наказания; свят в приказките в който всичко е идеално. Но това е една... "мечта", една илюзия, химера, недостижима от никой човек и никой политически режим. Т. Мор нарича тази мечта "Утопия" в едноимената си книга. Недостатъците и пороците у хората убиват и поругават амбициите ни, надеждите ни за един по-добър свят, за един по-красив живот..
Всеки човек има порок и е подвластен на него. Алкохолът може да бъде страшен порок, а човекът, който му се е отдал безрезервно- престава да бъде човек, губи човешкия си облик. За алкохолика не съществува разум. Той върши престъпления, за които не си спомня, или не иска да си спомня. Много жертви са взети под влиянието на алкохола. Статистиката с убитите на пътя, в следствие на употреба на алкохол расте с всеки час...Представете си след 10 години?! Може би една война ще има по-малко жертви, от тези, взети в следствие и резултат на алкохола....
Сектите. Това са сдружения от безволеви хора, или хора, изпълнени с фанатизъм и агресия, готови да отнемат животи в името на безумието си. Хората, мислещи се за "богове", или "пратеници на богове" унищожават всичко около себе си. Обладаният от тази лъжлива идея може дори да се самоунищожи....
Наркотиците- те са бич за човечеството. Дори в бъдеще си мисля, че хората зависими от наркотици като брой ще надминат тези, които са неизлечимо болни от СПИН. Наркотикът е порок, който носи "душевна наслада", но убива бавно и мъчително. Хората си мислят, че ще решат проблемите на битието си като се опият с алкохол, или се "дрогират" с една доза. Но дали бягството в паралелна, въображаема, псевдо-реалност решава наистина проблема ни?. Дали като бягаме от проблемите си, ние не затъваме повече в тях...
В мечтите си трябва да бъдем смели, силни, дръзки до лудост дори. Нека да не преставаме да мечтаем, да следваме мечтите си, защото човек е голям, колкото са големи и мечтите му. Но нека не забравяме и суровата действителност- с нейните пороци и изкушения. Първо мисля, че от нея трябва да започнем, за да не се превърнем като един Димчо, затворен в мрачния илюзорен затвор на спомените си, където чува ангелския хор, точно, защото не се е приобщил към действителността. Това ще е по-лесно, ако имаш до себе си и верен приятел...."
Да, това е краткото ми есе, което съм писал като ученик в 9-ти клас. Може би прогнозите ми се сбъдват- за войната по пътищата, зависимите от наркотика и алкохола. Сега сме близо 8-9 год. след това. Не блести с кой знае какви литературни достойнства, но това е родило сърцето ми и аз съм го пренесъл на лист хартия