Вчера на шега реших и аз да се пробвам в блогърското поприще...Сега вече мисля какво да направя като следваща крачка..Аз съм един безкрайно деен човек в интерес на истината, който най-много се интересува от право, политика, философия, литература.. И понеже аз не се срамувам да говоря/пиша за това, за което не се и срамувам да мисля искам да се върна назад във времето, в юношеските си години, които бяха най-красивите и приятните в живота ми. Оттам са и всичките ми приятели- моят любим клас- Здравко, Франц, Емо, Наско, Радко, Васил, Димитър Кацарски, Владо и Найден, Георги Велев, Георги Димитров, Васил, Ивановците, Мая, Катето, Таня- всичките си ги обичам, защото тогава имаше едно нещо между нас, което ни сплотяваше- а именно чистата и непокварена младежка любов, истинското приятелство, което сега, когато съм по-възмъжал, по-улегнал, в студентските си години, не го намирам. И сега имам много добри приятели- Димитър Стоянов, Стефан Койков, Георги Антонов, Силвестър, но във въздуха не витае вече свежото ухание на истинското приятелство.
Та младежките ми години тогава, когато бях ученик във Техникума по електротехника и електроника в гр. Пловдив, бяха изпълнение с най-приятните, чисти, искрени емоции. И аз не искам да ги оставя да избледнеят във времето, не искам да ги оставя неразказани, несподелени, точно защото са значителни за мен- искам да ги завещая на всички онези, които изпитват такива чувства, каквито съм изпитвал тогава, а и сега, защото и тогава и сега, аз си бях и си останах човек, страстно обичащ истината и свободата, и живота.....
На 15 год., след като завърших 7-ми клас в родното ми училище в гр. Съединение, се явих на кандидат-гимназиален изпит. Избрах си да уча в ТЕТА-така викаха на моето училище. Там срещнах няколко учители – личности, които оказаха огромно влияние при формиране на характера ми, възгледите ми, и завършеният ми облик на човек и „личност”. Това са моята учителка по литература – г-жа Мария Благоева, на която искам да изкажа най-искрената си благодарност, обич и признателност. Тя ме дари с такъв безценен дар, който няма измерима стойност, а именно показа ми красотата в творбите на Ботев, Вазов, Хайтов, Елин Пелин, Йовков, Димчо Дебелянов, Пейо Яворов…та чак до Есхил и Омир. Тя даде такъв силен тласък и остави свой отпечатък в духовното ми развитие, даде крила на душата ми, научи ме, че в живота „не всичко е пари” или измеримо с материалното, а има доста по-ценни приоритети-душата, която трябва да е чиста и свята, за да може да възприеме със сетивата си красотата на живота, в цялото му многообразие. Даде ми този нюх към красивото, естетичното, създаде у мен критерии да разграничавам това от грозното, първичното, пошлото(което е доста модерно напоследък у нас). Създаде и разви ценностната ми система…Всеки път чаках с нетърпение нейните часове, и в момента, в който удареше звънецът, започваше една безкрайна приказка. Мария Благоева беше прекрасен оратор, имаше страхотен подход към човешката душа. Успяваше да улови и най-нежният трепет, истински психолог, просто нямаше начин как да не те накара да се разнежиш и замечтаеш. Аз стоях на предпоследния чин откъм прозорецът,никога не ще забравя моето място. Дори днес, когато чат-пат се връщам в училище да се видя с моите учители-будители, защото те са такива, и всеки път успяваха да подбудят душите ни, интересът ни и умовете ни към така мразеното от нас „мислене”, аз просто сядам за секунда в кабинетът на г-жа Благоева, който беше осеян с цветя и рисунки на Данте, Ботев, Вазов, Пушкин. Сядам и се замечтавам, с една меланхолия, с един копнеж за дните предишни, връщам се в часовете по литература и картините от книгите започват да живеят в душата ми. А тя се радва ли радва, като малко дете.
Спомням си как жадно с ококорени очи поглъщах всяка една дума на „моята” г-жа Благоева…Да тя беше моята, г-жа, нашата учителка…дори няколко пъти по погрешка съм и казвал…”мамо”. Тя беше моята духовна майка, Алма Матер, нещо великолепно, титан на мисълта, истински духовен исполин и великан и няма да сгреша, ако я оприлича на Светата Богородица Дева Мария. Неслучайно дали по погрешка, или съвсем инстинктивно аз съм и казвал на няколко пъти…”мамо”, защото майчината обич е свята, тя не може замени с нищо друго, както е и духовната храна, цензът и личният пример, с които Мария Благоева завладяваше всеки път душата ми, и палеше най-съкровени, лични, нежни мисли и преживявания….Тя ме превърна в такъв ревнивец, по отношение на „учителите”, защото учителската професия е „свята”, а у нас не се цени, превърнала се е в обект на подигравка и присмех. А подиграваш ли се с учителя- все едно се подиграваш на себе си, на децата ти, на бъдещето…
Учителят ми по философия – Ангел Грънчаров е другият така значим за мен човек, оказал съдбовно влияние при формирането ми като социална личност. Никога няма да забравя как в 9-ти клас като започна да ни обучава, ни говореше за свободата. За нас тогава това беше чисто и просто „смешно”, ние не знаехме какво е свободата, или поне не подозирахме за съществуването на такова чудо по нашите георграфски ширини. Темата за свободата единствено свързвахме с „борбата на Българите за националното си освобождение от турско робство”. Ангел преди всичко ни беше и приятел, и баща…Той за разлика от Мария Благоева мълчеше и ни стрелкаше с най-предизвикателни и някакси „смешни” въпроси от сорта, „Какво съм Аз”, или „Как аз разбирам своето битие”, „Как аз разбирам живота и свободата си”.. „Кога другият ми става близък „, „защо битието съществува, а небитието не” пр.. Ангел зароди у мен тази любов към свободата и истината. Том ме вкара в Универсумът на свободата, показа ми как се живее достойно, с чест, с удоволствие от живота. Ангел беше моя ментор в полетата на живота и философията. Той ме научи да чета, или да разбирам е по-точно философията на Мартин Хайдегер, Хегел, Албер Камю, Артур Шопехнауер, Шпенглер, Киркегор, Карл Ясперс, Фр. Ничше, Личше. Да така е, защото аз като младеж четях много и разнообразни книги, нещо което напоследък не правя. Ангел ми каза в една своя книга „Вярвай в себе си и свободата си –тя ще те направи победител”, „Никога да не спирам да търся себе си по пътищата на живота” и от тогава, това стана за мен „лайт мотив, принцип, основно начало, и смятам, че наистина съм Победител в много битки в живота. Ангел отключи у мен лидерът, водачът, силният характер. Той просто си беше Ангел, откъдето и да го погледнеш- излъчващ вечните и непреходни ценности на човешкото съществуване, духовен мир и хармония с целия свят, спокойствие. Светлината, която струеше от него беше Бяла- такава, която излъчват всички личности, свободни, чисти, достойни- нравствени стоици, успели със сила да устоят на всички изкушения на живота. Благодаря ти Ангеле. От него се и научих да пиша така- сложно, интересно, с пъстри слова, като един умен, интелигентен човек, да не се примирявам и да се оставям да ме тъпчат, защото аз съм човек, личност- горд и достоен, свободен и непримирим, усещаш в себе си бурното море на живота, Европеец по дух и по призвание, още преди България да беше станала „европейска”, с десни убеждения, „които ми личат от където и да ме погледнат”, фанатик на свободата и истината, отявлен борец срещу лъжата, подлостта, завистта(превърнали се в национални черти и добродетели); човек и личност с будна гражданска съвест, с чувство за дълг и отговорност, с позиция и без страх да я заяви открито.
Третият най-значим човек от младежките ми години (като в тази подредба изключвам семейството ми) е моята учителка по история – Стоянка Костова. Тя ме научи да бъда силен, да не скланям глава пред трудностите в живота, защото и тя самата беше такава. Научи ме да съм упорит и трудолюбив, да давам всичко от себе си на 200%, и че ако не го направя, нещата никога няма да се получат както аз искам. Тя ме зареди с този хъс, с тази спортна злоба, за да се изправям лице в лице с несправедливостта и да отстоявам собствената си идентичност, да заставям глупаците и некадърниците с тъпо самочувствие на мястото си, защото те са глупаци и мястото им е сред глупците, а не да се правят на „ентелигенти”, на „света вода ненапита”. Стоянка Костова ме научи на всичко това- да съм горд, защото имам потенциала да съм горд, да бъда умен, защото просто природата така ме е създала, да съм интелигентен, защото съм такъв, и ако не съм такъв, то някой глупак ще заеме мястото ми, да се връщам назад към историята и да черпя опит от нея, ако незнам по кой път да поема, но да не повтарям тези грешки, които са повтаряли предците, да бъда самоуверен, но не нагъл…Тя ми показа как трябва да стои и се държи един истински лидер, точно като водач-излъчващ сила и мощ, но и мъдрост…
Ето тези хора в общи линии ме направиха такъв какъвто съм, но не и без моето желание, помощ и съучастие..А може и аз да съм бил от самото начало такъв, просто те да са отключили потенциала в мен, да са го насочили в правилната посока. Както и да е, аз съм им вечно признателен, и те винаги ще останат в сърцето ми и ще носят ореола на най-значителните за мен хора… Смятам, че това е пътят- осеян с тръни, страшен, но и славен, който трябва да извървя в живота си, и се надявам да остана все така силен, несломим и упорит, търсещ истината, воден от свободата си, като най-висша нравствена изконна ценност. Аз ще бъда такъв- победител, завоевател дори, за жалост на армията от посредственици, които незнайно защо, ама се опитват да се покажат силни и способни, но просто… не им се отдава. Мнозина са звани, малцина са призвани (избрани) казва Евангелието, а и Ничше.
За това в като знак на благодарност, ще издиря записките си от училище- съчинение, разработки и постепенно ще ги публикувам… Тъкмо искам да се видя сега, след 7-8 год.- уж по-зрял, как съм мислил тогава, как съм преживявал онези моменти. Кой знае, може да се окаже, че тогава съм бил по-мъдър, по-истински от сега. Човек непрестанно се променя, в това няма нищо лошо, въпросът е да е към добро. А дали е към добро, мога да разбера само ако направя една ретроспекция и си спомня какъв, какво съм бил тогава, от спомените си , преживяванията си, които съм запечатал в някоя стара тетрадка, пожълтяла в някой кашон в мазето ми….
Та младежките ми години тогава, когато бях ученик във Техникума по електротехника и електроника в гр. Пловдив, бяха изпълнение с най-приятните, чисти, искрени емоции. И аз не искам да ги оставя да избледнеят във времето, не искам да ги оставя неразказани, несподелени, точно защото са значителни за мен- искам да ги завещая на всички онези, които изпитват такива чувства, каквито съм изпитвал тогава, а и сега, защото и тогава и сега, аз си бях и си останах човек, страстно обичащ истината и свободата, и живота.....
На 15 год., след като завърших 7-ми клас в родното ми училище в гр. Съединение, се явих на кандидат-гимназиален изпит. Избрах си да уча в ТЕТА-така викаха на моето училище. Там срещнах няколко учители – личности, които оказаха огромно влияние при формиране на характера ми, възгледите ми, и завършеният ми облик на човек и „личност”. Това са моята учителка по литература – г-жа Мария Благоева, на която искам да изкажа най-искрената си благодарност, обич и признателност. Тя ме дари с такъв безценен дар, който няма измерима стойност, а именно показа ми красотата в творбите на Ботев, Вазов, Хайтов, Елин Пелин, Йовков, Димчо Дебелянов, Пейо Яворов…та чак до Есхил и Омир. Тя даде такъв силен тласък и остави свой отпечатък в духовното ми развитие, даде крила на душата ми, научи ме, че в живота „не всичко е пари” или измеримо с материалното, а има доста по-ценни приоритети-душата, която трябва да е чиста и свята, за да може да възприеме със сетивата си красотата на живота, в цялото му многообразие. Даде ми този нюх към красивото, естетичното, създаде у мен критерии да разграничавам това от грозното, първичното, пошлото(което е доста модерно напоследък у нас). Създаде и разви ценностната ми система…Всеки път чаках с нетърпение нейните часове, и в момента, в който удареше звънецът, започваше една безкрайна приказка. Мария Благоева беше прекрасен оратор, имаше страхотен подход към човешката душа. Успяваше да улови и най-нежният трепет, истински психолог, просто нямаше начин как да не те накара да се разнежиш и замечтаеш. Аз стоях на предпоследния чин откъм прозорецът,никога не ще забравя моето място. Дори днес, когато чат-пат се връщам в училище да се видя с моите учители-будители, защото те са такива, и всеки път успяваха да подбудят душите ни, интересът ни и умовете ни към така мразеното от нас „мислене”, аз просто сядам за секунда в кабинетът на г-жа Благоева, който беше осеян с цветя и рисунки на Данте, Ботев, Вазов, Пушкин. Сядам и се замечтавам, с една меланхолия, с един копнеж за дните предишни, връщам се в часовете по литература и картините от книгите започват да живеят в душата ми. А тя се радва ли радва, като малко дете.
Спомням си как жадно с ококорени очи поглъщах всяка една дума на „моята” г-жа Благоева…Да тя беше моята, г-жа, нашата учителка…дори няколко пъти по погрешка съм и казвал…”мамо”. Тя беше моята духовна майка, Алма Матер, нещо великолепно, титан на мисълта, истински духовен исполин и великан и няма да сгреша, ако я оприлича на Светата Богородица Дева Мария. Неслучайно дали по погрешка, или съвсем инстинктивно аз съм и казвал на няколко пъти…”мамо”, защото майчината обич е свята, тя не може замени с нищо друго, както е и духовната храна, цензът и личният пример, с които Мария Благоева завладяваше всеки път душата ми, и палеше най-съкровени, лични, нежни мисли и преживявания….Тя ме превърна в такъв ревнивец, по отношение на „учителите”, защото учителската професия е „свята”, а у нас не се цени, превърнала се е в обект на подигравка и присмех. А подиграваш ли се с учителя- все едно се подиграваш на себе си, на децата ти, на бъдещето…
Учителят ми по философия – Ангел Грънчаров е другият така значим за мен човек, оказал съдбовно влияние при формирането ми като социална личност. Никога няма да забравя как в 9-ти клас като започна да ни обучава, ни говореше за свободата. За нас тогава това беше чисто и просто „смешно”, ние не знаехме какво е свободата, или поне не подозирахме за съществуването на такова чудо по нашите георграфски ширини. Темата за свободата единствено свързвахме с „борбата на Българите за националното си освобождение от турско робство”. Ангел преди всичко ни беше и приятел, и баща…Той за разлика от Мария Благоева мълчеше и ни стрелкаше с най-предизвикателни и някакси „смешни” въпроси от сорта, „Какво съм Аз”, или „Как аз разбирам своето битие”, „Как аз разбирам живота и свободата си”.. „Кога другият ми става близък „, „защо битието съществува, а небитието не” пр.. Ангел зароди у мен тази любов към свободата и истината. Том ме вкара в Универсумът на свободата, показа ми как се живее достойно, с чест, с удоволствие от живота. Ангел беше моя ментор в полетата на живота и философията. Той ме научи да чета, или да разбирам е по-точно философията на Мартин Хайдегер, Хегел, Албер Камю, Артур Шопехнауер, Шпенглер, Киркегор, Карл Ясперс, Фр. Ничше, Личше. Да така е, защото аз като младеж четях много и разнообразни книги, нещо което напоследък не правя. Ангел ми каза в една своя книга „Вярвай в себе си и свободата си –тя ще те направи победител”, „Никога да не спирам да търся себе си по пътищата на живота” и от тогава, това стана за мен „лайт мотив, принцип, основно начало, и смятам, че наистина съм Победител в много битки в живота. Ангел отключи у мен лидерът, водачът, силният характер. Той просто си беше Ангел, откъдето и да го погледнеш- излъчващ вечните и непреходни ценности на човешкото съществуване, духовен мир и хармония с целия свят, спокойствие. Светлината, която струеше от него беше Бяла- такава, която излъчват всички личности, свободни, чисти, достойни- нравствени стоици, успели със сила да устоят на всички изкушения на живота. Благодаря ти Ангеле. От него се и научих да пиша така- сложно, интересно, с пъстри слова, като един умен, интелигентен човек, да не се примирявам и да се оставям да ме тъпчат, защото аз съм човек, личност- горд и достоен, свободен и непримирим, усещаш в себе си бурното море на живота, Европеец по дух и по призвание, още преди България да беше станала „европейска”, с десни убеждения, „които ми личат от където и да ме погледнат”, фанатик на свободата и истината, отявлен борец срещу лъжата, подлостта, завистта(превърнали се в национални черти и добродетели); човек и личност с будна гражданска съвест, с чувство за дълг и отговорност, с позиция и без страх да я заяви открито.
Третият най-значим човек от младежките ми години (като в тази подредба изключвам семейството ми) е моята учителка по история – Стоянка Костова. Тя ме научи да бъда силен, да не скланям глава пред трудностите в живота, защото и тя самата беше такава. Научи ме да съм упорит и трудолюбив, да давам всичко от себе си на 200%, и че ако не го направя, нещата никога няма да се получат както аз искам. Тя ме зареди с този хъс, с тази спортна злоба, за да се изправям лице в лице с несправедливостта и да отстоявам собствената си идентичност, да заставям глупаците и некадърниците с тъпо самочувствие на мястото си, защото те са глупаци и мястото им е сред глупците, а не да се правят на „ентелигенти”, на „света вода ненапита”. Стоянка Костова ме научи на всичко това- да съм горд, защото имам потенциала да съм горд, да бъда умен, защото просто природата така ме е създала, да съм интелигентен, защото съм такъв, и ако не съм такъв, то някой глупак ще заеме мястото ми, да се връщам назад към историята и да черпя опит от нея, ако незнам по кой път да поема, но да не повтарям тези грешки, които са повтаряли предците, да бъда самоуверен, но не нагъл…Тя ми показа как трябва да стои и се държи един истински лидер, точно като водач-излъчващ сила и мощ, но и мъдрост…
Ето тези хора в общи линии ме направиха такъв какъвто съм, но не и без моето желание, помощ и съучастие..А може и аз да съм бил от самото начало такъв, просто те да са отключили потенциала в мен, да са го насочили в правилната посока. Както и да е, аз съм им вечно признателен, и те винаги ще останат в сърцето ми и ще носят ореола на най-значителните за мен хора… Смятам, че това е пътят- осеян с тръни, страшен, но и славен, който трябва да извървя в живота си, и се надявам да остана все така силен, несломим и упорит, търсещ истината, воден от свободата си, като най-висша нравствена изконна ценност. Аз ще бъда такъв- победител, завоевател дори, за жалост на армията от посредственици, които незнайно защо, ама се опитват да се покажат силни и способни, но просто… не им се отдава. Мнозина са звани, малцина са призвани (избрани) казва Евангелието, а и Ничше.
За това в като знак на благодарност, ще издиря записките си от училище- съчинение, разработки и постепенно ще ги публикувам… Тъкмо искам да се видя сега, след 7-8 год.- уж по-зрял, как съм мислил тогава, как съм преживявал онези моменти. Кой знае, може да се окаже, че тогава съм бил по-мъдър, по-истински от сега. Човек непрестанно се променя, в това няма нищо лошо, въпросът е да е към добро. А дали е към добро, мога да разбера само ако направя една ретроспекция и си спомня какъв, какво съм бил тогава, от спомените си , преживяванията си, които съм запечатал в някоя стара тетрадка, пожълтяла в някой кашон в мазето ми….
2 коментара:
Благодаря, Марине, за добрите думи: ако една десета част от написаното за моето влияние върху твоето духовно и личностно израстване е вярно, това значи че съм изпълнил предназначението си, което може само да ме радва.
Но искам да ти кажа нещо, което всъщност е решаващия фактор: това си ти самият, с твоите дарби и природни качества на душата. Това е "почвата", и когато "почвата" е добра, семената, поставени в нея, ще дадат обилни плодове. Ние, учителите на младежта, имаме тази мисия: да сеем щедро всякакви семена; но в много от случаите почвата е недобра, и не се ражда кой знае какво. Ала има и благодатна почва, и тогава резултатите са налице: и ние тогава можем само да се гордеем, че нещо сме дали на тия млади хора.
Именно такива чувство ме изпълня когато си спомня за теб, за Здравко и за другите от вашата компания в класа, които идвахте в моите часове просто защото ви беше интересно да разговаряме. Бяхте много свестни момчета и съм убеден, че ще постигнете много в този живот. Такива младежи са истинското богатство на България - и във вас ни е надеждата; вие ще направите България наистина модерна европейска държава; ние, по-старите поколения, направихме немного, но толкова можахме; вие обаче тръгвате от по-високо ниво и повече ще постигнете.
Бог да ви дава сили и да държи благодатната си ръка над вас!
Ангеле, аз никога и за миг не съм преставал да бъда това, което съм. Почти винаги съм бил верен на себе си, колкото и да ми е коствало това, а когато съм изневерявал на себе си, защото поне един път всеки е лъгал по малко, и всеки има поне един грях, аз съм страдал. Точно когато не съм слушал интуицията си, която е гласът на Бог, гласът на сърцето ми, на душата ми, аз съм допускал най-фаталните грешки в живота си. Винаги съм бил ГОРД ТВОЙ УЧЕНИК и съм се хвалил с това- Аз съм ученик на Ангел Грънчаров, защото ти самият, Вие с Мария Благоева и Стоянка Костова бяхте мои авторитети и продължавате да сте и сега. Аз се стремях като съзрявах поне малко да приличам на вас, в това няма нищо лошо-да подражаваш на някой, особено когато той е достоен и почтен човек, да се стремиш и ти да станеш поне малко почтен като "ментора" си. Виж идеята за блога ми назря и се роди..сигурно трябва да дойде момента на повечето идеи, да не насилваме себе си, защото на сила хубост не става. Ще се опитам да превърна блога си в мой личен дневник- интересен или не, това си е моя блог, моя живот и моите преживявания. Ще се радвам да ме напътстваш и помагаш и занапред в трудните моменти, защото аз не веднъж съм бил изправен пред дилема и ти като истински Ангел си ми показвал правилния път. Много лесно е да кривнеш в живота, да се подхлъзнеш и паднеш към пропастта. По-трудно е да устоиш на всички изкушения на Лукавия, да останеш истински, свободен, да бъдеш своето Аз, така както ни учеше и ти и Мария и Стоянка. Вечна признателност. Дори когато се питаш защо трябва да си учител в това блато на безнадеждността и простотията, спомни си за мен, за Здравко, за Франц, защото макар и малко- нас ни има- армията на добрите, за да ви даваме и на вас сила да продължите да "будите" духовете от робския сън. Признателност!!!
Публикуване на коментар