"Знаем как да преживяваме, но не знаем как да живеем"

Сега, като сме в "навечерието" на един от най-светлите християнски празници, а именно Възкресение, аз си мисля за "смисъла" на живота ми, въобще за Живота, като най-съкровен Божествен дар. Животът ми е любимата тема, така както и ми е любим и обичам да го живея на високи обороти- с наслада и задоволство, да греба и пия с пълни шепи от извора му... Но разбираме ли наистина смисълът на живота, дали го живеем правилно, или просто се задоволяваме, или "превръщаме" великото вълшебство на Живота в едно жалко, бледо съществуване, в което се грижим само как да се прехраним, да задоволим ежедневните си нужди и потребности, а оставаме слепи за великите мигове, за големите неща... Ето ви едно есе, на американския комедиен актьор Джордж Карлин, по повод смъртта на съпругата си- ние оценяваме нещо, точно когато безвъзвратно сме го загубили....

"Парадоксът на нашето време е, че имаме високи сгради, но ниска търпимост, широки магистрали, но тесни възгледи. Харчим повече, но имаме по-малко, купуваме повече, но се радваме на по-малко. Имаме по-големи къщи и по-малки семейства, повече удобства, но по-малко време. Имаме повече образование, но по-малко разум, повече знания, но по-лоша преценка, имаме повече експерти, но и повече проблеми, повече медицина, но по-малко здраве.
Пием твърде много, пушим твърде много, харчим твърде безотговорно, смеем се твърде малко, шофираме твърде бързо, ядосваме се твърде лесно, лягаме си твърде късно, събуждаме се твърде уморени, четем твърде малко, гледаме твърде много телевизия, молим се твърде малко. Увеличихме притежанията си, но намалихме ценностите си. Говорим твърде много, обичаме твърде рядко и мразим твърде често.
Знаем как да преживяваме, но не знаем как да живеем. Добавихме години към човешкия живот, но не и живот към годините. Отидохме до Луната и се върнахме, но ни е трудно да прекосим улицата и да се запознаем с новия ни съсед. Покорихме космическите ширини, но не и душевните. Правим по-големи неща, но не и по-добри неща.
Пречистихме въздуха, но замърсихме душата.Подчинихме атома, но не и предразсъдъците си. Пишем повече, но научаваме по-малко. Планираме повече, но постигаме по-малко. Научихме се да бързаме, но не и да чакаме. Правим нови компютри, но общуваме по-малко. Това е времето на бързото хранене и лошото храносмилане, на големите мъже и дребните души, на лесните печалби и трудните връзки. Времето на по-големите семейни доходи и на повечето разводи, на по-красивите къщи и разбитите домове. Времето на кратките пътувания, еднократните памперси и еднократния морал, на връзките за една нощ и наднорменото тегло, на хапчетата, които правят всичко възбуждат ни, успокояват ни, убиват ни. Време, което има много на витрината, но малко в склада. Време, когато технологията позволява това писмо да стигне до вас, но също ви позволява да го споделите или просто да натиснете "изтриване"-
ЗАПОМНЕТЕ, ОТДЕЛЯЙТЕ ПОВЕЧЕ ВРЕМЕ НА ТЕЗИ, КОИТО ОБИЧАТЕ, ЗАЩОТО ТЕ НЕ СА ДО ВАС ЗАВИНАГИ. ЗАПОМНЕТЕ, КАЖЕТЕ БЛАГА ДУМА НА Т0ЗИ,КОЙТО ВИ ГЛЕДА ОТДОЛУ НАГОРЕ С ВЪЗХИЩЕНИЕ, ЗАЩОТО ТОВА МАЛКО СЪЩЕСТВО СКОРО ЩЕ ПОРАСНЕ И НЯМА ДА Е ВЕЧЕ ДО ВАС. ЗАПОМНЕТЕ И ГОРЕЩО ПРЕГЪРНЕТЕ ЧОВЕКА ДО СЕБЕ СИ, ЗАЩОТО ТОВА Е ЕДИНСТВЕНОТО СЪКРОВИЩЕ, КОЕТО МОЖЕТЕ ДА ДАДЕТЕ ОТ СЪРЦЕТО СИ И НЕ СТРУВА НИТО СТОТИНКА. ЗАПОМНЕТЕ, КАЗВАЙТЕ "ОБИЧАМ ТЕ" НА ЛЮБИМИТЕ СИ, НО НАЙ-ВЕЧЕ НАИСТИНА ГО МИСЛЕТЕ. ЦЕЛУВКА И ПРЕГРЪДКА МОГАТ ДА ПОПРАВЯТ ВСЯКА ЗЛИНА, КОГАТО ИДАВАТ ОТ СЪРЦЕТО. ЗАПОМНЕТЕ, ДРЪЖТЕ СЕ ЗА РЪЦЕ И ЦЕНЕТЕ МОМЕНТИТЕ, КОГАТО СТЕ ЗАЕДНО. ЗАЩОТО ЕДИН ДЕН ТОЗИ ЧОВЕК НЯМА ДА Е ДО ВАС!
ОТДЕЛЕТЕ ВРЕМЕ ДА СЕ ОБИЧАТЕ, НАМЕРЕТЕ ВРЕМЕ ДА СИ ГОВОРИТЕ И НАМЕРЕТЕ ВРЕМЕ ДА СПОДЕЛЯТЕ ВСИЧКО, КОЕТО ИМАТЕ ДА СИ КАЖЕТЕ.ЗАЩОТО ЖИВОТЪТ НЕ СЕ МЕРИ С БРОЯ НА ВДИШВАНИЯ, КОИТО ПРАВИМ, А С МОМЕНТИТЕ, КОИТО СПИРАТ ДЪХА НИ !

Цветница - разцъфването на Христовата благодат

Днес е Цветница или Лазаровден, когато Спасителят Иисус Христос възкръсва от мъртвите Лазар от Витания- брат на Мария и Марта, с което показал, че той е Синът Господен, синът человеческий, Изкупителят на всички човешки грехове...Гледам през прозореца млади момичета минават по улицата, облечени в народни носии, грее приятно пролетно слънце, топлите и нежни лъчи се спускат по лицето ми... Мисля си, защо поне сега, когато Възкресението тропа на вратата ни, ние хората не възкресим добротата в душата си, защо не разцъфне тази безгранична любов помежду ни, за която се е жертвал Иисус от Назарет? Защо робуваме на първични страсти, пленници на сивото и скучно злободневно битие, а оставаме чужди за големите неща, за великите неща на живота. Нима не чувстваме енергията на света?! Защо се борим срещу собствената си мисия в живота, а именно- човек е дошъл на този свят с единствената идея "ДА ПРАВИ ДОБРО". Така, че имам един призив- днес, а и в останалите дни до Великден, нека всеки ден направим макар и едно добро дело, повече да се усмихване и приемаме с усмивка предизвикателствата на живота. Сигурен съм, че Божията благодат винаги е над нас, просто тези, които са я загубили трябва да я преоткрият, да преоткрият Бог в душите си, като абсолют- и път, и истина и живот...Окичете дома си с бърбова клонка и се замислете за истинския смисъл на живота, на нашето "предназначение". Наслаждавайте се на прекрасния ден!!!

Ченгесарско-депесарска манджа с антидемократичен привкус

Случайно попаднах на нещо интересно в съботния ден... което ми стана известно още снощи... Значи моите "любимци" от БСП, заедно със вярното си куче агент Сава (Доган) за пореден път изявяват отчаяни опити да превърнат България в тяхна "бащиния". Те, не че не си я считат за такава, та и затова крадат като за последно...Става въпрос за коренна промяна на изборното законодателство месеци преди изборите... и това в една "европейска" на вид държава. За пореден път БСП се показаха като палач на демокрацията ни, чийто основен неин елемент е активното и пасивното избирателно право. На мен лично това ми намирисва на типично ченгесарско-депесарска манджа, с поредния антидемократичен привкус, направена именно, за да попречи, или максимално затрудни опозиционните десни сили, и по-точно коалицията на ДСБ-СДС... Уж "бесепарите" и догановците са "с постоянен електорат" и нищо не може да ги спре, платените им социолози постоянно "блеят" като малки гладни агънца по медиите, че Костов няма да влезе, че СДС няма да влезе.. Аджеба, абе поради що ви е страх толкова от Костов бре, нали сте "избраниците на народа", вашия електоратец гласува "по команда", защо се плашите от вуйчо Ваньо(както си му викаме ние "отявлените ДСБ-ари)... Струва ми се нещо друго- това е най-сериозният удар, който грабителската коалиция смята да нанесе на прохождащото гражданско общество и по този начин за сетен път да постави демокрацията, парламентаризма на колене, а именно като въведе 8% бариера за коалициите. Нормално ли е, питам аз, едни "демократични" избори да се провеждат с ново изборно законодателство в последния момент. Това не е нито държавнически ход, нито социално оправдан акт, а чисто и просто една от поредните ви "далавери". Целта ви е ясна, няма от какво да се криете- а именно да оставите десните партии и коалиции извън парламента, та да си вършите на воля грабежите. Едно от основните проявления на представителната демокрация и политическия плурализъм са изборите, но при еднакви и равни условия за всички кандидати... Абе момчета, що не си спомните са Сакскобургата, който тръбеше на предните избори на длъж и на шир, та чак и до Мадрид, че с "палачите на баща му" няма да се коалира никога, че е алтернатива на БСП и ДПС, а после братски се прегърна с вас и излъга всички онези, които бяха дали своя вот за него... На това аз му викам политически хамелеонизъм от висша класа.. Тези ваши действия за сетен път показват истинската ви същност и цел- да откъснете максимално България и българите от техния корен - Европа, да доубиете и без това обезкървената ни демокрация. Но това показва и нещо друго- че единственото достойно, кадърно, компетентно управление, което може да има България е в лицето на ДСБ-ОДС и техните лидери Иван Костов и Мартин Димитров.Това е съюз на младостта със мъдростта (Ангел Грънчаров). Постъпката ви също доказва и паническия ви страх да се изправите срещу истинските политици- лице в лице и при равни условия. Аз лично съм решил отдавна за кого ще гласувам, а именно за Иван Костов, който се нагърби с тежката задача да измъкне държавата от катастрофата, в която я вкарахте вие и братецът ви Жан Виденов. Иван Костов пое курс към Европа, НАТО и ЕС, когато вие викахте на Бузлуджа със черни знамена, начело с Гоце Първанов "Нато фашисти, световни терористи" в подкрепа на злодея Слободан Милошевич. Вие се погрижихте България да влезе най-бедна в ЕС, със жизнено ражнище на страна от третия свят, вие със всяко свое действие се опитвате да ни тласнете към Русия- това ви е и съкровената ви мечта..Но, уви, изложихте се за пореден път, така както само "комунист" може да се излага- навсякъде и поголовно.

Болката - спътникът на душата из дебрите на живота

Продължавам да се ровя из дебрите на душата си, из нейната съкровищница, защото душата ми е съкровище и попаднах на един изумруд... Душата на всеки човек е един безкраен океан от тайни, който никой не е прекосил, до дъното на който никой все още не е стигнал... Спомняйки си за прекараното време, за изживения ми живот, аз се сблъсках с един проблем, за който бях забравил, или поне дълго не бях изпитвал на гърба си. Това е проблемът за "болката" като психо-физично страдание... Стана ми интересно да видя какво съм писал като младеж във някое мое есе и се натъкнах на точно това, което търсих... Дори две. Едното е по- обикновено, може би, защото съм нямал "материал" все още, другото е писано някъде около края на март 2001г... Не знам защо, но не съм поставил дата на нито едно от тях, просто по спомени си мисля че е тогава.... Странно е да се пише за болката, когато всичко се запролетява и разцъфва за щастие и живот.... но нима няма по-странно нещо на този свят от човека и от съкровищницата, която той носи в душата си... Ето как аз тогава, един младеж на 14-15 год., съм мислил за такива въпроси, които никой век и учен не е успял да разреши, защото признавам си, аз и до ден днешен се интересувам безспирно от най-трудните въпроси, които нямат отговори. Естествено, надали би ми стигнал един живот, за да ги разреша, а може и два, но нима в тяхната неразрешимост не се крие очарованието и обаянието, красотата на живота.. Нима ако разрешим тези въпроси, животът ни би бил по-добър, или по-цветен... Не аз не мисля, защото в заника на дните си, когато сме помъдрели, ние разбираме много истини... но какво от това, като живота е минал вече и няма път към нас. Много ми харесват думите на Балзак за живота и живеещия- "Живее, а не съзнава че живее". С тях той описва живеещият като несъзнаващ живота човек, който оставя времето да му се изплъзне измежду пръстите, но от друга страна показва и великото тайнство на живота- че то е такова тайнство, което трябва да се изживее, а не да се разгадава... какво би било разгадаването на живота, без самия неизживян живот.. Нещо като тяло без душа, или душа без тяло, а може би и Ин без Ян.... та такива мисли вълнуват младата ми и зелена душа, изпълнена с живот и време, които чакат да бъдат изживяни.....

"Човешките чувства са свързани с емоции и преживявания от висш порядък, свързани с удовлетворяването на някакви потребности. Те са начинът, по който възприемаме себе си. Чувствата са и нашата реакция, спрямо заобикалящия ни свят. Американският психолог Удуърд описва огромната гама от човешки чувства в две скали - чувства, които приемаме или отхвърляме, и чувства на удоволствие и неудоволствие.
Положителните емоции подсилват усещането на човек за сила и благополучие и водят до удоволствие, чувство за завършеност, жизненост, пълнота и надежда. Отрицателните чувства, каквато е болката, накърняват удоволствието, изчерпват енергията и оставят човека изсушен, с чувство за ограбеност, празнота и самота. Безрадостните чувства за вина, съжаление и гняв, страх, отчаяние или страдание, са синоними на болката - и физическа и психическа.
Болката в живота на човека е неизменен спътник. С болка идваме на този свят и с болка си отиваме. Събитията и конфликтите, които пораждат у нас болка, наричаме проблеми. А какво е животът ако не е безкраен низ от проблеми, пречки, които чакат да бъдат преодолени и преборени?! Следователно животът е и безкраен низ от болки и радости. С физическата болка, като че ли по-лесно се справяме! За нея е отговорна медицината. Непоносимо е, когато те заболи зъб, ужасяваш се от мисълта за зъболекарския стол. Там е още по-страшно, но знаеш, че това е единственото решение на проблема и тръгваш, за да изтърпиш доброволно спасителната болка. Това е и естествената реакция- да отхвърлиш физическото страдание.

Много по-страшно е да се справиш с душевната болка и страдание. За нея как да намериш лекарство. Най-трудните за понасяне и най-болезнени са онези загуби, които не могат да бъдат приети. Ако си загубил близък човек-можеш ли да го върнеш? Има ли медицината начин да върне живота на обичания от нас човек? Най-силно ни боли тогава, когато осъзнаем необратимостта на нещата, своята безпомощност пред естествения (или неестествения) край на живота. Смъртта на човек, когото обичаме е разтърсваща, истинска, напълно необратима и безвъзвратна. Никога вече не могат да бъдат казани утешителните думи, никога вече не можем да направим нещо с любов за този човек. Изключително болезнени са чувствата, които изпитваме, когато загубим любовта на обичан от нас човек. Оскърблението е толкова дълбоко, че понякога това води до загуба на емоционалното си равновесие и достигане до необмислени крайни решения.
Боли и от несподелена любов. Силата на това преживяване зависи от степента на емоционалното ни развитие. Най- нещастни са лесно уязвимите хора, незащитените от душевно нараняване. Но кой ли е защитен от такова? Те преживяват разделита като лична трагедия.... Може би и погледнато от друг ъгъл е вярно, че всяко едно сбогуване отнема частичка от нас... или пък е ново начало?!
Загубата на голямо приятелство също може да бъде едно от най-съкрушителните събития в живота. В този случай болката се превръща в някакъв вид безчестие. Когато загубиш доверието в най-близкия си човек/приятел, имаш чувството, че си загубил част от самия себе си.
Поводите за пораждане на болка са безкрайно много. Ежедневието изобилства от примери- от лека обида или клевета, до скандали с трагични последици за егото, достойнството и уважението на личността. Понякога ги прегръщаме с лекота, махаме с ръка, друг път болката изпитата от тях оставя жестоки белези в душата ни завинаги- страданието се загнездя дълбоко в сърцето ни и се превръща в трудно преодолим комплекс.. Често пъти ни боли, не защото имаме неразрешими лични проблеми. Боли ни защото не можем да бъдем "щастливи", когато сме обградени от нещастия. Не мога да съм радостен, ако виждам около себе си бездомни изоставени деца, ровещи в кофите за боклук, възрастни болни хора, за които няма кой да се погрижи, или младите, които останали без препитание тръгват по пътя на алкохолизма, наркоманиите, проституцията и престъпността....
И все пак, вземайки пример от мъдреците, за които съм чел, аз ще приветствам с гордо вдигната глава трудностите, които ми предстоят в живота. Приветствам ги заедно със съпътстващата болка. Защо? Защото знам, че животът придобива смисъл в процесът на преодоляване на трудностите. Целта е мечта, която може да се окаже и мираж, или илюзия, но по-важен е пътят към тази цел и изпитанията на които те подлага. Тяхното преодоляване те изпълва със знание, способност, сила и опит. Знам че болката е изпитание за нашето интелектуално и духовно съзряване и израстване. Ние се учим ежедневно чрез болката. Бенджамин Франклин твърди, че "нещата, които ни нараняват ни учат", а Ничше казва "нещата,които не ни убиват ни правят по-силни". Нужно е да осъзнаем необходимостта от страданието и неговата стойност. Истината е, че проблемите предизвикват нашето знание и смелост, нашият интелект. Болката е неизбежното, но и необходимото зло. Научавайки се да я побеждаваме, ние научаваме повече за себе си, израстваме духовно, борим се за съвършенство.Победената болка е нашата надежда, стимул и гаранция за осъществени мечти, така както е казъм моя любимец Lvcius Annaeus Seneca - Per aspera ad astra..."

"Хорът на ангели в бъдните дни"

Това е едно мое есе, писано по детски, на 06.02.2001г. Вероятно съм бил ученик в 8-ми клас, първа година в моето любимо училище, за което пазя ревниво най-прекрасни спомени. Писано е в час по литература, при любимата ми Мария Благоева. Както ви обещах, постарах се да издиря от жълтите тетрадки няколко мои есета, които смятам за значителни, така както смятам за значителен и себе си, защото преди всичко съм човек- уникален на този свят. Есето ми е във връзка с поезията на Димчо Дебелянов и елегията му "Помниш ли, помниш ли..." Цитатът е "Хорът на ангели в дните предишни. Това е една от най-съвършените творби на Димчо Дебелянов в неговото творчество изобщо. Това е една... ламентация, един плач, по човешката изстрадала душа. Не е случайно и определянето на Дебелянов с библейския герой Ахасфер- осъден да броди вечно, без да намери покой....Мога много да говоря за Дебелянов и неговата поезия, и сигурно ще го направя, но сега ще ми е интересно да видя как съм мислил тогава, как съм чувствал и възприемал със сетивата си поезията му. Интересно е, даже и малко смешно човек да съди сам себе си, особено за неща, които е правил като "дете", но мисля, че ще е и забавно. А и свободния човек, никога не трябва да се срамува от себе си...

"Мечтата, един стимул в сърцето на всеки човек. Човекът живее със своите мечти, които непрестанно следва и се опитва да реализира. Някои мечтаят за материално, други за духовно богатство. Но някой хора не вярват в мечтите си, защото съдбата се е подиграла с тях, изоставила ги е, захврълила ги е в бурното море на живота, а те не са успяли да устоят на вълните и бързеите му. "Като гледа чуждите пороци, човек се избавя от своите". Тази мисъл ме кара често да се вглеждам в хората около себе си и да търся в тях мярата на собствените си постъпки. Има хора, които са завладени от собствените си пороци, но и с мечти, готови да преборят всеки, за да докажат правотата си.
Зависими от тези пороци и неосъществими мечти, хората губят своята идентичност, губят себе си, своята човешка същност. Сигурно всеки от нас има своя блян, идеал за един свят- един свят, изпълнен с доброта, без страх, без болести, глад и мизерия; свят без престъпност, без престъпления и наказания; свят в приказките в който всичко е идеално. Но това е една... "мечта", една илюзия, химера, недостижима от никой човек и никой политически режим. Т. Мор нарича тази мечта "Утопия" в едноимената си книга. Недостатъците и пороците у хората убиват и поругават амбициите ни, надеждите ни за един по-добър свят, за един по-красив живот..
Всеки човек има порок и е подвластен на него. Алкохолът може да бъде страшен порок, а човекът, който му се е отдал безрезервно- престава да бъде човек, губи човешкия си облик. За алкохолика не съществува разум. Той върши престъпления, за които не си спомня, или не иска да си спомня. Много жертви са взети под влиянието на алкохола. Статистиката с убитите на пътя, в следствие на употреба на алкохол расте с всеки час...Представете си след 10 години?! Може би една война ще има по-малко жертви, от тези, взети в следствие и резултат на алкохола....
Сектите. Това са сдружения от безволеви хора, или хора, изпълнени с фанатизъм и агресия, готови да отнемат животи в името на безумието си. Хората, мислещи се за "богове", или "пратеници на богове" унищожават всичко около себе си. Обладаният от тази лъжлива идея може дори да се самоунищожи....
Наркотиците- те са бич за човечеството. Дори в бъдеще си мисля, че хората зависими от наркотици като брой ще надминат тези, които са неизлечимо болни от СПИН. Наркотикът е порок, който носи "душевна наслада", но убива бавно и мъчително. Хората си мислят, че ще решат проблемите на битието си като се опият с алкохол, или се "дрогират" с една доза. Но дали бягството в паралелна, въображаема, псевдо-реалност решава наистина проблема ни?. Дали като бягаме от проблемите си, ние не затъваме повече в тях...
В мечтите си трябва да бъдем смели, силни, дръзки до лудост дори. Нека да не преставаме да мечтаем, да следваме мечтите си, защото човек е голям, колкото са големи и мечтите му. Но нека не забравяме и суровата действителност- с нейните пороци и изкушения. Първо мисля, че от нея трябва да започнем, за да не се превърнем като един Димчо, затворен в мрачния илюзорен затвор на спомените си, където чува ангелския хор, точно, защото не се е приобщил към действителността. Това ще е по-лесно, ако имаш до себе си и верен приятел...."
Да, това е краткото ми есе, което съм писал като ученик в 9-ти клас. Може би прогнозите ми се сбъдват- за войната по пътищата, зависимите от наркотика и алкохола. Сега сме близо 8-9 год. след това. Не блести с кой знае какви литературни достойнства, но това е родило сърцето ми и аз съм го пренесъл на лист хартия

Моята Голяма идея за промяна на България !!!

Привет отново. Съботният ден е страхотен, слънчев и приятен.. както времето през пролетта. Аз си стоя и си слушам The Righteous Brothers - Unchained Melody - хубава, нежна и приятна музика, точно като за романтичен човек като мен. Исках да попиша относно моята идея за промяна на България, част от концепцията, върху която работя от доста време. Искам да съм готов, когато дойде момента да направя нещо велико за Родината си. Аз знам, че ще дойде този момент, усещам го, душата и сърцето ми го казват, а те не лъжат. Сърцето никога не лъже- то обича само истината, истината -свещената истина.... Та ето на кратко моите идеи, за бъдещото управление на страната. В него акцентирам върху основни проблеми, които "пречат" на страната ни да заеме своето достойно място в пантеона на Европа. В него давам и конкретни идеи за промяна, за решение на проблемите, които набелязвам. Не временно решение, а кардинално, изцяло....

Моите спомени от ученическите ми години

Вчера на шега реших и аз да се пробвам в блогърското поприще...Сега вече мисля какво да направя като следваща крачка..Аз съм един безкрайно деен човек в интерес на истината, който най-много се интересува от право, политика, философия, литература.. И понеже аз не се срамувам да говоря/пиша за това, за което не се и срамувам да мисля искам да се върна назад във времето, в юношеските си години, които бяха най-красивите и приятните в живота ми. Оттам са и всичките ми приятели- моят любим клас- Здравко, Франц, Емо, Наско, Радко, Васил, Димитър Кацарски, Владо и Найден, Георги Велев, Георги Димитров, Васил, Ивановците, Мая, Катето, Таня- всичките си ги обичам, защото тогава имаше едно нещо между нас, което ни сплотяваше- а именно чистата и непокварена младежка любов, истинското приятелство, което сега, когато съм по-възмъжал, по-улегнал, в студентските си години, не го намирам. И сега имам много добри приятели- Димитър Стоянов, Стефан Койков, Георги Антонов, Силвестър, но във въздуха не витае вече свежото ухание на истинското приятелство.

Та младежките ми години тогава, когато бях ученик във Техникума по електротехника и електроника в гр. Пловдив, бяха изпълнение с най-приятните, чисти, искрени емоции. И аз не искам да ги оставя да избледнеят във времето, не искам да ги оставя неразказани, несподелени, точно защото са значителни за мен- искам да ги завещая на всички онези, които изпитват такива чувства, каквито съм изпитвал тогава, а и сега, защото и тогава и сега, аз си бях и си останах човек, страстно обичащ истината и свободата, и живота.....
На 15 год., след като завърших 7-ми клас в родното ми училище в гр. Съединение, се явих на кандидат-гимназиален изпит. Избрах си да уча в ТЕТА-така викаха на моето училище. Там срещнах няколко учители – личности, които оказаха огромно влияние при формиране на характера ми, възгледите ми, и завършеният ми облик на човек и „личност”. Това са моята учителка по литература – г-жа Мария Благоева, на която искам да изкажа най-искрената си благодарност, обич и признателност. Тя ме дари с такъв безценен дар, който няма измерима стойност, а именно показа ми красотата в творбите на Ботев, Вазов, Хайтов, Елин Пелин, Йовков, Димчо Дебелянов, Пейо Яворов…та чак до Есхил и Омир. Тя даде такъв силен тласък и остави свой отпечатък в духовното ми развитие, даде крила на душата ми, научи ме, че в живота „не всичко е пари” или измеримо с материалното, а има доста по-ценни приоритети-душата, която трябва да е чиста и свята, за да може да възприеме със сетивата си красотата на живота, в цялото му многообразие. Даде ми този нюх към красивото, естетичното, създаде у мен критерии да разграничавам това от грозното, първичното, пошлото(което е доста модерно напоследък у нас). Създаде и разви ценностната ми система…Всеки път чаках с нетърпение нейните часове, и в момента, в който удареше звънецът, започваше една безкрайна приказка. Мария Благоева беше прекрасен оратор, имаше страхотен подход към човешката душа. Успяваше да улови и най-нежният трепет, истински психолог, просто нямаше начин как да не те накара да се разнежиш и замечтаеш. Аз стоях на предпоследния чин откъм прозорецът,никога не ще забравя моето място. Дори днес, когато чат-пат се връщам в училище да се видя с моите учители-будители, защото те са такива, и всеки път успяваха да подбудят душите ни, интересът ни и умовете ни към така мразеното от нас „мислене”, аз просто сядам за секунда в кабинетът на г-жа Благоева, който беше осеян с цветя и рисунки на Данте, Ботев, Вазов, Пушкин. Сядам и се замечтавам, с една меланхолия, с един копнеж за дните предишни, връщам се в часовете по литература и картините от книгите започват да живеят в душата ми. А тя се радва ли радва, като малко дете.

Спомням си как жадно с ококорени очи поглъщах всяка една дума на „моята” г-жа Благоева…Да тя беше моята, г-жа, нашата учителка…дори няколко пъти по погрешка съм и казвал…”мамо”. Тя беше моята духовна майка, Алма Матер, нещо великолепно, титан на мисълта, истински духовен исполин и великан и няма да сгреша, ако я оприлича на Светата Богородица Дева Мария. Неслучайно дали по погрешка, или съвсем инстинктивно аз съм и казвал на няколко пъти…”мамо”, защото майчината обич е свята, тя не може замени с нищо друго, както е и духовната храна, цензът и личният пример, с които Мария Благоева завладяваше всеки път душата ми, и палеше най-съкровени, лични, нежни мисли и преживявания….Тя ме превърна в такъв ревнивец, по отношение на „учителите”, защото учителската професия е „свята”, а у нас не се цени, превърнала се е в обект на подигравка и присмех. А подиграваш ли се с учителя- все едно се подиграваш на себе си, на децата ти, на бъдещето…

Учителят ми по философия – Ангел Грънчаров е другият така значим за мен човек, оказал съдбовно влияние при формирането ми като социална личност. Никога няма да забравя как в 9-ти клас като започна да ни обучава, ни говореше за свободата. За нас тогава това беше чисто и просто „смешно”, ние не знаехме какво е свободата, или поне не подозирахме за съществуването на такова чудо по нашите георграфски ширини. Темата за свободата единствено свързвахме с „борбата на Българите за националното си освобождение от турско робство”. Ангел преди всичко ни беше и приятел, и баща…Той за разлика от Мария Благоева мълчеше и ни стрелкаше с най-предизвикателни и някакси „смешни” въпроси от сорта, „Какво съм Аз”, или „Как аз разбирам своето битие”, „Как аз разбирам живота и свободата си”.. „Кога другият ми става близък „, „защо битието съществува, а небитието не” пр.. Ангел зароди у мен тази любов към свободата и истината. Том ме вкара в Универсумът на свободата, показа ми как се живее достойно, с чест, с удоволствие от живота. Ангел беше моя ментор в полетата на живота и философията. Той ме научи да чета, или да разбирам е по-точно философията на Мартин Хайдегер, Хегел, Албер Камю, Артур Шопехнауер, Шпенглер, Киркегор, Карл Ясперс, Фр. Ничше, Личше. Да така е, защото аз като младеж четях много и разнообразни книги, нещо което напоследък не правя. Ангел ми каза в една своя книга „Вярвай в себе си и свободата си –тя ще те направи победител”, „Никога да не спирам да търся себе си по пътищата на живота” и от тогава, това стана за мен „лайт мотив, принцип, основно начало, и смятам, че наистина съм Победител в много битки в живота. Ангел отключи у мен лидерът, водачът, силният характер. Той просто си беше Ангел, откъдето и да го погледнеш- излъчващ вечните и непреходни ценности на човешкото съществуване, духовен мир и хармония с целия свят, спокойствие. Светлината, която струеше от него беше Бяла- такава, която излъчват всички личности, свободни, чисти, достойни- нравствени стоици, успели със сила да устоят на всички изкушения на живота. Благодаря ти Ангеле. От него се и научих да пиша така- сложно, интересно, с пъстри слова, като един умен, интелигентен човек, да не се примирявам и да се оставям да ме тъпчат, защото аз съм човек, личност- горд и достоен, свободен и непримирим, усещаш в себе си бурното море на живота, Европеец по дух и по призвание, още преди България да беше станала „европейска”, с десни убеждения, „които ми личат от където и да ме погледнат”, фанатик на свободата и истината, отявлен борец срещу лъжата, подлостта, завистта(превърнали се в национални черти и добродетели); човек и личност с будна гражданска съвест, с чувство за дълг и отговорност, с позиция и без страх да я заяви открито.

Третият най-значим човек от младежките ми години (като в тази подредба изключвам семейството ми) е моята учителка по история – Стоянка Костова. Тя ме научи да бъда силен, да не скланям глава пред трудностите в живота, защото и тя самата беше такава. Научи ме да съм упорит и трудолюбив, да давам всичко от себе си на 200%, и че ако не го направя, нещата никога няма да се получат както аз искам. Тя ме зареди с този хъс, с тази спортна злоба, за да се изправям лице в лице с несправедливостта и да отстоявам собствената си идентичност, да заставям глупаците и некадърниците с тъпо самочувствие на мястото си, защото те са глупаци и мястото им е сред глупците, а не да се правят на „ентелигенти”, на „света вода ненапита”. Стоянка Костова ме научи на всичко това- да съм горд, защото имам потенциала да съм горд, да бъда умен, защото просто природата така ме е създала, да съм интелигентен, защото съм такъв, и ако не съм такъв, то някой глупак ще заеме мястото ми, да се връщам назад към историята и да черпя опит от нея, ако незнам по кой път да поема, но да не повтарям тези грешки, които са повтаряли предците, да бъда самоуверен, но не нагъл…Тя ми показа как трябва да стои и се държи един истински лидер, точно като водач-излъчващ сила и мощ, но и мъдрост…

Ето тези хора в общи линии ме направиха такъв какъвто съм, но не и без моето желание, помощ и съучастие..А може и аз да съм бил от самото начало такъв, просто те да са отключили потенциала в мен, да са го насочили в правилната посока. Както и да е, аз съм им вечно признателен, и те винаги ще останат в сърцето ми и ще носят ореола на най-значителните за мен хора… Смятам, че това е пътят- осеян с тръни, страшен, но и славен, който трябва да извървя в живота си, и се надявам да остана все така силен, несломим и упорит, търсещ истината, воден от свободата си, като най-висша нравствена изконна ценност. Аз ще бъда такъв- победител, завоевател дори, за жалост на армията от посредственици, които незнайно защо, ама се опитват да се покажат силни и способни, но просто… не им се отдава. Мнозина са звани, малцина са призвани (избрани) казва Евангелието, а и Ничше.

За това в като знак на благодарност, ще издиря записките си от училище- съчинение, разработки и постепенно ще ги публикувам… Тъкмо искам да се видя сега, след 7-8 год.- уж по-зрял, как съм мислил тогава, как съм преживявал онези моменти. Кой знае, може да се окаже, че тогава съм бил по-мъдър, по-истински от сега. Човек непрестанно се променя, в това няма нищо лошо, въпросът е да е към добро. А дали е към добро, мога да разбера само ако направя една ретроспекция и си спомня какъв, какво съм бил тогава, от спомените си , преживяванията си, които съм запечатал в някоя стара тетрадка, пожълтяла в някой кашон в мазето ми….

Какво за мен е Патриотизмът, в нашенски "патриотичен" вариант"

Преди няколко дни участвах в един кастинг, за едно предаване в БНТ- Големият избор, но за мое съжаление, неуспешно-дали заради мен, или заради обективни причини в БГ, или БНТ- никой не знае. Бях отхвърлен с думите "Абе откъдето и да те погледнем, си личи, че си десен". Та в течение на времето и с коментарите, които писах за въпросното предаване, един субект с инициали ASD, с идеята да ме вбеси, ми постави един хубав и смислен въпрос, на който ще се опитам да отговоря. Ето въпросът- "защо смятам патриотизма за "вятър работа" или "вятър на устата". Ето и моя отговор, който се надявам да излезе на сайта и на БНТ, което ще е и последният ми коментар там...

@ASD, виж, ще си позволя само още един коментар- не искам да превръщам сайта на БНТ в трибуна на моето слово...малко "лудичко" звучи, не мислиш ли, а и смятам че ще ме обявят за "луд", за "смахнат", ако продължавам да ги "спамя" така (което естествено не желая да правя).....Та относно патриотизмът, или защо смятам, че "патриотизмът е последното убежище на глупците и злодеите"... Ами, нещо напоследък много модерно взе да става да се зовеш патриот. Всеки себе си определя за патриот, всички подбуди му били, чисто и просто… от патриотизъм. И сульо и пульо, и Волен Сидеров, та и Яни Янев дори се надпреварват кой да се окичи с прякора „Баш Патриот” на държавата. Странно викам си аз, понеже съм малко чишит, абе „чини ми се”, че има нещо гнило в тази работа. Та ние ако бяхме всинца патриоти- я виж какво би станало- щяхме да задминем по възход и просперитет и ЕС и „омразната” на мнозина „патриотични българи” Америка (която наистина има много „патриоти”, даже и филм Патриот си имат). За Америка мога да съдя, и за патриотизма на нацията, от това каква еуфория се усещаше по време на изборите- цели 90% си упражниха изконното право на глас и стояха на крака докато не чуят името на новия си Президент. Ето това е патриотизъм, а не като нашия- всички сме „патриоти”, ама не ни дреме кой ще ни управлява, или кой ще ръководи държавата ни, те всичките са маскари, ама иначе сме си патриоти и скачаме до небето ако някой каже, че не сме и посегне на 1300 годишната ни история, както направиха онези двамата учени от Берлин, които искаха да предложат един нов поглед на Баташкото клане. Но ние „Бай Ганьовците”, понеже сме патриоти, родоначалници на целия свят и цивилизации(и на египетската едва ли не се изкарваме) им „свихме крилцата набърже”, така както се опитахме да свием и крилцата на Юрген Рот( сигурно си го спомняте кой е той), който беше дръзнал да ни „изкарва на показ кирливите ни ризи”. Все едно че не си ги знаем- знаем си ги, и още как, но не обичаме много много друг да ни се меси и „акълец да ни дава”, защото си имаме „бол”. Та тези мисли ме накараха да се запитам, аджеба, що за животно е това чудо „патриотизъм” и има ли въобще почва у нас…. Мислих, мислих и стигнах до тези заветни думи на д-р С.Джонсън, казани още в далечната 1750г.. Ако реша да се нарека патриот, то цяла плеяда от кресльовци ще рипнат дружно срещу мен, за да ми кажат, че те са по големи патриоти…Ех сега се сещам за едни много добри статии на Вероника Бикова в Медия Тайм Ревю, и за мразеният от мнозина философ Ангел Грънчаров (мой достоен учител, и аз негов достоен ученик) точно за този типично нашенски патриотизъм, който не е много много към България- земята на Каравелов, Раковски, Левски, Ботев, Вазов, а по скоро придобива някакси уродливи форми на почит към „освободителката” ни, премилата Русия.

Виж, АСД( щеше ми се да ти знам поне името, по приятно би било да си говорим с истински имена и за истинските неща, просто защото някакси изпитвам наркотичен глад към истината, колкото и клиширано да ти прозвучи) в днешно време, ние българите, ние патриотите, се погрижихме да изпразним от съдържание всяка една ценност, просто да я потъпчем, оплюем, омаскарим, и изхвърлим на бунището за мечти, както стана със Свободата, Патриотизма, а сега е на път и Истината да отиде на боклука, просто защото не сме нещо друго, а Българи, и се гордеем че сме такива и че сме имали 1300 год. история, от която да храним голямата си заблуда, че сме най-великите на този свят, или едва ли не светът се върти около нас. Да имали сме, и никой не ни отрича историята, но смятам че напоследък, малко премножко ми дойде от това все да се оправдаваме за недостатъците си и да си трием срама с историята. Нещо от сорта- ако някой посмее да ни каже, че просто трябва да се променим в някаква посока- ние веднага му кряскаме в лицето – „Как смееш, ние имаме 1300 год. история”… от която 700-800 год, сме били роби, ама това е друг въпрос. Все едно и другите са нямали история-я да вземем примерно Франция и това, което е останало в пантеона на световната култура от тях- Наполеон,.Лувъра, Айфеловата кула, Париж, та минем през Германия с внушителната и Кьолнска катедрала, Испания- с Барселона, Мадрид и др. или Италия с Рим и Венеция. В съзнанието ми изникват думите на Данте- „Горестта е най-страшна сред бедите, да си спомняме за нащ’те дни честити”. Така е- живеем в капана на спомените за една отминала епоха, за нейното величие, а нямаме сили да вперим поглед в бъдещето и да извървим пътя към Европа, нямаме сили да „преоткрием Европа в душите ни”(Ангела Меркел), и затова все търсим спасение в тази история, която се оказа, че и не знаем толкова добре, или въобще не знаем, ама иначе имаме самочувствие с нея. Нещо като „имам го, ама го нямам”. Аз останах с много неприятно впечатление, когато гледах едно предаване на един от „най-първите ни патриоти”, и се оказа, че всичките му участници не знаят къде е паднал Христо Ботев… Та такива патриоти сме, само на думи, даже и на думи вече не сме, защото пак в това предаване голяма част не знаят и една строфа от едно Ботево стихотворение (които аз..защото не съм чак такъв патриот, като разлистя всеки път започвам да треперя от вълнение, от плам, и си поплаквам тихо- невярвах, но един ден сълзите ми потекоха, когато просто за пореден път прочетох…. „И кога въстане робът, в редовете на борбата, да си найда и аз гроба..). Днес, вижда ми се, че всички патриоти, все нещо мразят, което не било „българско”, сиреч все още непокварено и непотъпкано и омерзено по нашенски – мразят евреите, мразят турците, мразят европейците, защото им дават акъл, и им спряха париците, да не говорим за Америка, мразят себе си и всеки около себе си, а най ми се струва, че обичат Русия, защото ни била „спасила”, когато ние не сме били способни да си отвоюваме свободата и да докажем на света, че сме нация- единна и велика…

Струва ми се, че българският патриотизъм е..чисто и просто една курва, проститутка, или „блудница несретна”(ще ме прощавате, ама знам че си обичаме „сеира” и зрелището, а и искам и аз малко рейтинг, като този на професора Вучков), с която всеки злоупотребява по най-грозния и унизителен начин, когато я хване и където я хване и след като е наситил бесовете си и първичните си страсти, я захвърля на боклука, като най-мръсен парцал, нещо като никому ненужна вещ….

Ето защо аз като чуя някой да се зове сам себе си патриот и вече знам, че е подлец и лъжец, демагог, който спекулира с душата на българите, знаейки, че това е „болна тема”. Смятам че, за да узнаем какво е истински патриотизъм, ние преди всичко трябва да сме..”космополити”, мисля че това вече е нещо много по-модерно и някак по-съответстващо на моето амплоа, на вътрешния ми духовен свят и ценностите, които аз изповядвам. Аз се чувствам дотолкова българин, дотолкова колкото съм и гражданин на света- една малка частица от Европейските ценности (защото ЕС не е само политически, икономически съюз, но и преди всичко културна, духовна общност между хора, с различни ценности, идеи и културни традиции. В крайна сметка, отдавна западния свят е осъзнал нещо- че малката ИДЕЯ стои в основата на големи и велики неща и подвизи, че целият свят се върти от идеи, дори задвижвам от луди идеи, а не като нашенското типично патриотично, марксистко-материалистично мислене и схващане за света, че „интересът клати феса”. Ето още на тази плоскост сме сбъркани, после как да ги достигнем и Европата, и европейците. Ами как- никак, просто защото фундаменталните принципи, коловозите по които вървим водят в противоположна посока- нас към Азия и Ориента, под изящната чалга музика и песни на Азиса, а Европа- към цивилизация и културно обединение под съпровода на 9-тата симфония на Бетовен. Кое е по хубавото, или „по-известното” Бетовен, или Азиса- нека си отговорим, ама честно, с ръка на сърцето, пък тогава да ставаме патриоти.